[HTML4]

След поредицата скандали, които генерираха в последните години, учените от БАН се сетиха какви, аджеба, са им функциите и спретнаха речник на новите думи в българския език. Да покажат умните глави, че хлябът и сиренето, които ядат, не са волни помощи от милата Родина, че и те работа вършат, а понякога дори я показват и на хората.

Хванали се и…написали английския на кирилица J 5 години писали и брисали, докато стигнат до невероятните проникновения „лифтинг”, „фаст фууд” и „суши”. И вчера пред възторжената публика с гордост показаха каква са я свършили и за какво са получавали заплати последната петилетка /че и май повечко…/ За да е фънът на макс, подготвили и загадка за присъстващите на представянето на речника – към какво бил пристрастен бигорексикът. По леко тъпите погледи на масата журналисти, които в този момент се заели трескаво да ровят памет и да се оглеждат неспокойно за подсказки, господата от БАН е трябвало да се светнат, че нещо подборът явно не е особено успешен и част от чуждиците най-вероятно си ги ползват само те.

[HTML1]

Всъщност, бигорексия е обратното на анорексия, демек си е болест и мястото и е по-скоро в речник на медицинските термини, отколкото в речник на новите думи. Обикновените батки изобщо си нямат идея, че всъщност са бигорексици, колкото и господата от БАН да твърдят, че тази дума толкова се е наложила и трябва да и бъде отделено място в златните страници на техния  първи и последен за последните 5 години труд. Виж, ако бяха останали само с „билдър”, бих ги разбрала, ама тогава пък как щяха да я докарат до 300 страници тухла… Сега, съгласете се, че един речник трябва да си тежи на мястото, ако ще вътре да е само плява и талаш. По тази причина масови съкращения като „европрограма” са се наредили достойно след бигорексикът /опс, току що след техническа грешка ми светна, че е време в следващия том да бъде включена и думата бирорексик, ама айде да не се отклонявам от общия замисъл / и претендират да бъдат нови думи, а не съкращения от „европейска програма”. Нейсе, ще го преживея някак. Ще преживея и че в този речник са вкарани думи като „седесар” и „гербаджия”- от БАН са акъллии хора и е нормално масовият българин да му изглежда с интелигентност някъде средно между тостер с електронни индикации и колорадски бръмбар. Ще го преживея, но няма да си купя речника. Това е бунтът на малкия човек, който не иска да го смятат за олигофрен като му предлагат речник, пълен с въздух под налягане и му обясняват, че те това е новият български език.

Преди години няколко момчета, без претенции да вършат работата на БАН, събраха онзи български език, от улицата. В онзи речник няма да ви обясняват тъпотии от сорта на „какво е РЗС-ар”, защото още преди да излезе новият български речник РЗС се разцепи по дължина и няма никакъв смисъл да учите как се казва неин член.  Няма и да ви обясняват как да ползвате английско- българския речник, че да си преведете какво значи „шопинг”. Дори дотации от държавата не получават, пък и 30 лева за прочитане не искат… И за да ми е позитивен краят на мисълта, която и без това не беше много ясна, ви връчвам ОНЗИ речник и ви пожелавам много смях J

[HTML5]

[HTML7]

[HTML8]

[HTML4]

Надежда се ражда. Hе, това е друга история.  

Надеждa се ражда с увреждане. Вкарват я в дом. Tам я фиксират с ремъци за леглото, връзват я в количката й, стягат я в усмирителна риза. Там лежи години в креватчето си и така не пораства никога. Там се клати по цял ден на пода. Там не й се случва нищо. Там се самоуврежда, защото предпочита да чувства болка пред това да не чувства нищо. Там методично блъска главата си в металния крак на леглото. Там изсмуква палеца си дотолкова, че гангренясва и й го отрязват. Там чеше ръцете си до кръв. Всеки ден до кръв. Там си играе с камъни. Там яде камъни. Там плаче от глад. Там блъскат каша в устата й, без да я чакат да преглътне. Там никой не я прегръща. Там пищи и вие. Там e тъпкана с лекарства за грешна диагноза. Там е химически обуздавана с медикаменти, които смазват съзнанието и тялото й. Там е горена с гореща вода и кожата й се свлича. Там е удряна, ритана, блъскана, задушавана, хапана. Там с нея се блудства.

После Надежда умира. Ha три умира oт недохранване. На четири умира от раните си, причинени от залежаване. На шест умира oт зарази заради лоша хигиена. На седем умира от измръзване, на осем от удавяне, на девет от задушаване, на десет от обесване.

И всичко това е вярно. Просто Надежда е колективният образ на децата с увреждания в домове в България.

“… Децата прекарваха своя следобед в бездействие, виене, блуждаене и търкаляне по пода.”**

 На 20 септември Българският хелзинкски комитет (БХК) обяви резултатите от проверките на всички домове за деца с умствени увреждания в страната. Това е най-мащабното изследване на тези институции, правено някога от някого. И фактите са от ада.

За проверявания период – от днес до десет години назад, е открит чудовищен брой детски смърти – неразследвани и в голямата си част предотвратими. Става въпрос за

Двеста тридесет и осем умрели деца

(петдесет и осем само за последните три години след скандала около Могилино и цялото “задвижване” на държавната машина тогава). Това е гигантски процент смъртност – имайки предвид, че популацията на тези домове към момента е малко над хиляда деца.

По-важното – тезата, че тези деца умират от уврежданията си, натрапвана с години, e разбита завинаги. Повечето от тези деца са убити. И това е установимо дори по документи.

След десетки хиляди изчетени страници медицинска и друга документация, близо трийсет проверки на място и стотици проведени интервюта можем да заявим категорично, че поне три четвърти от всички смърти са били предотвратими.

Трийсет и едно деца са умрели от глад, тоест системно недохранване. Това се дължи на бедна храна, на това, че децата не са хранени по начин, че да могат да глътнат или да усвоят тази храна, и на страничните ефекти от транквилантите, с които тези деца са тъпкани. Така Самир при ръст 103 см тежи 14 килограма, Тодор при ръст 100 см тежи 10 килограма, Руса e 114 см и тежи 8 килограма. Mария от дома в Петрово – Стара Загора, на 12 години тежи 8 килограма и умира от това. Документите показват, че тя е страдала от системно недохранване общо 11 години, тоест през целия си живот.

[HTML1]

И така, трийсет и една смърти от глад, осемдесет и чeтири от общо занемаряване, тринайсет от масови зарази, разбирайте лоша хигиена; шест от злополуки като измръзване, удавяне, задушаване; трийсет и шест от пневмония вследствие студ и залежаване; две от насилие. И всички – от престъпна небрежност.  

“Д. умира на 14.01.2006 г. в МБАЛ, Сандански. Като причина за смъртта му се сочи остра сърдечна и дихателна недостатъчност. На 22.06.2005 г. на Д. е назначена хемодиализа. До смъртта му обаче, цели 6 месеца по-късно, детето още не е започнало хемодиализа. Смъртта му най-вероятно се дължи именно на този пропуск. Аутопсия няма.” (Петрово)

Смъртите настъпват предимно в студените месеци. Сто четирдесет и девет са настъпили в домовете, а не в болница, децата не са хоспитализирани въпреки тежкото си състояние, а са

Oставени да умрат

или са изписани от болничното заведение непосредствено преди смъртта им. Единайсет деца са били късно хоспитализирани. Така например Виктор от Могилино лежи 8 месеца с рана на главата и е закаран в болница едва ден преди да умре от мозъчен оток. Смъртите по правило са неразследвани – безнаказаността е тотална, незащитеността на децата е пълна. Понякога в смъртните актове като причина за смъртта се пишат абсолютни безсмислици като “други и неуточнени аномалии” или състояния, от които не се умира – като умствена изостаналост, детска церебрална парализа. В повечето случаи аутопсия няма или няма данни за такава. А има виновни.

“…Tихомир и Ахмед се разболяват на 10.08 срещу 11.08.2000 г. със симптоми “висока температура, разстройство, изхождания с примеси на кръв и слуз”. На 11.08 д-р Чолакова по телефона, без преглед, предписва лечение без изолиране или хоспитализация на децата обаче. На следващия ден децата се влошават с температура 39 градуса. Едва на 13.08 директорът на дома “довел д-р Чолакова, която насочила децата за хоспитализация”. Тихомир и Ахмед са транспортирани до ЦСМП – Котел, където Тихомир, който бил “в много тежко състояние” независимо от предприетите мерки починал. Аутопсия и микробиологично изследване не са направени. Ахмед, който преживява транспортирането до Инфекциозно отделение в Сливен, умира късно вечерта там. Направеното му изследване потвърждава дизентерията като основна причина за смъртта. Двете деца са постъпили в дома по-малко от три седмици преди смъртта си”. (Медвен)

“…Повечето смъртни случаи в дома се установяват от персонала сутрин при огледа на помещенията. Това означава, че през нощта няма надзор над децата и никой /възрастен/ не вижда как настъпва смъртта. Следователно никой не знае как точно става това, нито пък някой предотвратява предотвратимите смърти.” (Петрово)

Проверките на БХК са правени заедно с широк екип експерти (лекари, детски психиатри и пр.) и съвместно с прокуратурата. В момента докладите за всеки дом са при нея и се очаква тя да започне разследвания на база на събраните данни и документи. И не само за смъртите, не само за миналото. А и за неща като това, че към момента сто и три деца и младежи страдат от недохранване и следователно има

Реален риск да умрат от глад

в това число от болести, които ще ги повалят поради изнемощяването им от глад. Има виновни за това.
Има виновни и за седемте случая на сексуално насилие; за поне осемте случая на физическо насилие. Във всички случаи отделите за закрила на детето са наясно със случилото се, съответната държавна агенция е информирана поне в половината. Не е известно тези институции да са предприели мерки в който и да било случай. Никое дете, пострадало от насилие, не е получило помощ или справедливост.

Има виновни за шестотин двайсет и двата случая на тежки заразни болести и опаразитяване и за починалите вследствие деца. В домове като Медвен, Гомотарци, Сладък кладенец хигиената е драстично лоша и през годините се повтарят множество епидемии – фекално-орални зарази, дизентерия, хепатит. Контролът на ХЕИ/ РИОКОЗ е неефективен – санкции не се налагат нито за констатираните нарушения, нито дори за неизпълнените предписания.

Поне в осем дома се практикува физическа имобилизация на деца – връзване на крайниците или фиксиране към легла, инвалидни колички и други предмети; поставяне на усмирителни ризи с цел контрол. Това е незаконно. Понякога деца стоят вързани с месеци, а в живота им се събират години, които са прекарали насилствено имобилизирани. Това е престъпно и нехуманно. Има виновни за това.

“…При извършената проверка бяха установени данни за имобилизации на седем деца. Имобилизирането на децата е било извършвано при унизителни за тях условия и в институцията, което само по себе си противоречи на закона. При никакви обстоятелства законодателството не допуска имобилизация в институция като проверяваната, защото тя не е лечебно заведение.” (Медвен)

“…Руса е била имобилизирана, за да не си смуче пръстите на ръцете, което тя правела от самота и фрустрация. Тази травмираща, напълно незаконна принуда е упражнявана спрямо детето, вместо персоналът да й обръща човешко внимание, при каквото тя преустановявала смученето – както са констатирали самите те. В случая на Руса имобилизацията като форма на тежък отказ да се предостави дължимото човешко внимание е допринесла за средна телесна повреда – пълна некроза на цял пръст на ръка.” (Могилино)

На деветдесeт деца е прилагана

Химическа имобилизация

с тежки и увреждащи невролептични медикаменти. Тези лекарства не само са предписвани на деца, които нямат психични заболявания, а само умствено увреждане, а понякога са администрирани без психиатър. И aко физическата имобилизация е разрушително насилие за психиката, химическото обуздаване, тоест тъпченето с адски силни лекарства без медицинска нужда, а с цел подчиняване и контрол, смазва и тялото. Сто шейсет и седем деца са приемали опасни лекарства, често вредни и излишни, някои са били свръхмедикализирани за абсурдно дълги периоди. Така например личният лекар на Гомотарци от години изписва на няколко деца от Гомотарци транквиланта Rivotril за епилепсия – заболяване, каквото те нямат.

“…На единадесет лица се е администрирал вредният медикамент Thioridazin. На седем деца той се администрира с цел контрол на поведението (възбудни прояви, автоагресия, без психиатрична диагноза). Медикализирането с цел контрол съставлява химическа имобилизация – вид насилие, т.е. съставомерно деяние.” (Петрово – Благоевград)

Едновременно с това на повечето места липсва грижа дори на елементарно ниво. Децата се складират. Целта не е да се развият или съществуването им да се осмисли; те изостават изключително в развитието си в голяма степен заради неадекватно обгрижване. Във всички домове липсва квалифициран персонал, в голяма част няма дори лекар. Индивидуализация на грижата, каквато е необходима, за да няма занемаряване, тотално отсъства. Децата са чакани да умрат. Трудноподвижните и лежащите – онези, които имат нужда от най-много внимание и грижи, са забравени в кошарките си или са захвърлени на пода, където се клатят или лежат неподвижно. Има поне осемдесет и шест документирани тежки инцидента, които при наличие на качествен и мотивиран персонал биха били предотвратими. Някои травми въобще не се третират, а за други се реагира с огромно закъснение – така например три деца от дома в Гомотарци – Вергиния, Красимир и Мирослав, са държани по седмица/ десет дни със счупено бедро, и са “лекувани” с риванол. Петдесет и осем деца се самоувреждат поради неналичието на адекватна грижа.

“…Васко, на 7 г., с диагнози “хипотрофия II-III степен” и “тежка умствена изостаналост”, седял изправен в кошарка. Лицето му било омазано с носни секрети, които не били почистени през цялото време на проверката. Ръцете на Васко били разранени от разчесване и той продължавал да ги разчесва.” (Рудник)

“…През 2008 г. е установено, че четиринайсет от децата  се нуждаят от намесата на психолог, за да преодолеят аутистичните, агресивните и автоагресивните си прояви, както и двигателните си автоматизми и стереотипи. Към момента на проверката тази нужда не е задоволена – децата не получават никаква психологическа грижа.” (Рудник)

Има виновни. Отговорност трябва да се търси – сега и в миналото – на персонала на домовете, на обслужващите лекари, на кметовете, които управляват институциите. На министрите на труда и социалната политика (oтделите за закрила на детето и дирекциите за социално подпомагане по места). На всички, заради които деинституционализацията не се случва, а в домовете болезнено липсват пари и кадри. На pегионалните инспекции за опазване и контрол на общественото здраве и на държавната агенция за закрила на детето. Всички те трябва да отговарят за своите действия или бездействия, довели до глад, насилие, насилствени имобилизации, масови зарази, смърт или обезсмислен живот.

Сега е на ход прокуратурата.

Аз бях един от хората, които проверяваха детските домовете това лято. Отидохме и до Русе, за да разследваме документно престъпленията в Могилино – нищо, че домът вече е затворен (по тежест на констатациите Могилино води, следван от Медвен, Крушари, Петрово – Благоевград, и Рудник, виж допълнителния текст). Минахме през едно от местата, където са преместени част от децата от дома и където условията са смислени. В тефтера си съм записала:

Тодор проходи.

Краси стои в стола седнала.

Деси е спряла да се хапе.

Семир спира да има толкова често припадъци.

Така става при появата на някаква грижа. Което ни връща към това, че има виновни.

Източник

[HTML5]

[HTML7]

[HTML8]